Новият образователен проектозакон, социализацията и законодателните решения

В статията „Закон разрешава домашното образование“, публикувана във в.“Стандарт“, се акцентира основно на проблем със социализацията на децата, домашни ученици. Всеки, който има здраво дете, знае колко е трудно да го задържи дори за ден у дома, без да излиза, без да играе, без да комуникира с други деца, да не говорим за месеци изолация. Семействата, обучаващи децата си вкъщи, не са самотно живеещи отшелници. Те са обикновени семейства, преобладаващо живеещи в по-големите населени места, а децата им са като всички нормални деца по света. Ако срещнете домашен ученик, не само не бихте познали, че е такъв, но дори бихте го посочили като добър пример именно по отношение на поведението и степента на адаптация към различни ситуации.

Социализацията от своя страна е процес, при който индивидът придобива умения за интегриране в обществото, т.е. едно дете трябва да усвои умения да комуникира, да си сътрудничи и съдейства адекватно и пълноценно с околните, за да бъде способно да работи в и с различни колективи за постигане на различни цели. Училището обаче не може да съдейства за постигането на тази цел. Да го кажа ясно – в училищата не се случва социализация. Нещо повече – училището пречи процесът на социализация да протече успешно. По една проста причина. То е твърде далеч от реалния свят. В продължение на 11 години (това е всъщност целият осъзнат живот преди настъпването на зрелостта) децата се държат в изолирана, изкуствена среда, сред 50ина свои връстници, прекарвайки в нея 60 до 80% от активното си време. В живота си като възрастни обаче, те трябва да работят с много повече хора, на различна възраст, с коренно различно социално положение. Нещо, за което излизат от системата напълно неподготвени.
Така че, общественото безпокойство по отношение на социализацията на домашните ученици буди сериозно недоумение.

Не по-малко недоумение буди и въпросът защо родителите и децата, обучаващи се вкъщи трябва да доказват каквото и да било на държавната администрация? Тя, държавата и администрацията ѝ се издържат от данъците на гражданите, за да работят в тяхна полза и в защита на интересите им. Погледнато от тази, правилна гледна точка, държавата е онази, която следва да докаже на родителите, че училищата са безопасно място за техните деца и образованието, което получават в тях, е качествено. Вместо това, тя доказва как все повече не се справя, и това е видно най-малкото от всички действително външни оценявания, които се правят – като от PISA например.

Като допълнителен аргумент може да се изтъкне фактът, че в Конституцията на РБ са изброени изрично сферите на държавен монопол и образованието не е сред тях. Държавата обаче извършва фактически монопол над него. Частните училища са такива единствено по отношение на формата на капитала си, но не и като свобода на избор в образованието. Те са длъжни да покриват ДОИ, да бъдат външно оценявани от МОН и пр. Същият този неправомерен държавен монопол виждаме в законопроекта и по отношение на т.нар. домашно обучение – комисии към инспектората ще проверяват „нужната база у дома“, учениците ще бъдат сертифицирани само и единствено по стандартите на МОН, а какви още допълнителни условия, изисквания и контрол ще бъдат наложени тепърва предстои да видим, след разработването на съответните ДОИ.

Законодателят би следвало да си припомни, че няма монополни права и да признае за валидни международно признатите сертификати по същия начин, по който го прави с международно признатите дипломи, както и да избегне дискриминацията на българските граждани, каквито са домашните ученици, тъй като към днешна дата е силно затруднен достъпът им до българско висше образование, българска шофьорска книжка и др., достъпни за всеки с диплома от МОН, но без значение от покритието с реални знания.

На г-жа Брестничка бих искала да кажа, че е пълен оксиморон твърдението, че понякога родителите не знаят кое е добро за децата им, но че обществото винаги знае кое е най-добро за всяко дете. Обществото се състои от същите тези родители и ако те не могат да преценят, то обществото също не би могло.
Що се отнася до споделените обществени ценности – до вчера в обществото хомосексуализмът не беше нито нещо приемливо, нито нормално (беше обявено за болестно състояние от Световната здравна организация). Днес е. За добиване до същия приет от обществото статут в момента се борят защитниците на инцеста и педофилите. Все още не в България, но в ЕС. И нищо чудно утре те също да бъдат наложени като нормалност и ценност, вкл. чрез съответни закони. Това ще ги направи ли нормални и ще ги превърне ли в ценност? За обществото – може би. Но те няма да станат нито добри, нито правилни. Силно променящите се обществени ценности не могат и не следва да бъдат считани като меродавен критерий за възпитание. В противен случай в обществото ни ще се случват прекалено много хаотични експерименти, а индивидуалността и правото на свободно изразяване и съвест ще бъдат безвъзвратно изгубени.

В отговор на г-жа Такева бих изтъкнала, че в най-развитите страни от десетилетия домашното образование е законно и легално (съвсем не само в Австралия, както твърди г-н Александров и далеч не единствено поради затруднен достъп до училищата) и нито държавата, нито обществото, нито който и да било има проблем с тези семейства или техните деца. Което ще рече, че не се връщаме в 19в., а напротив тепърва ги догонваме. Разделението между богатите и всички останали го има и в момента – децата на богатите учат в частните училища. Ако г-жа Такева визира препоръките на Световната банка, то те не водят до никъде, тъй като всъщност именно така се работи отдавна в нашите училища – в класовете се следва темпото на най-изоставащите, а не на най-знаещите, и резултатите са повече от плачевни.

В заключение искам да обърна внимание на законодателите, че ако изобщо останат цитираните разпоредби в § 1, т. 1, б. „б“ и „в“ от законопроекта, то следва преди да се обявят нехуманното, унизителното отношение, наказанието или категории като опасност от увреждане на психическо, морално, интелектуално и социално развитие като причини за третиране на едно дете като дете в риск, да изключат субективния фактор в тяхното определяне, т.е. да се даде ясна и точна законова дефиниция на понятията и категориите, да се определи кой и как ще ги измерва и установява (например какво е социално развитие, кога е налице и как се установява наличието на опасност от увреждане на социално развитие, какво е жертва на наказание и т.н.). Всичко останало отваря широко вратата за произволна саморазправа от страна на държавната администрация със семействата.

Владислава Борисова,
член на ПС на ХРП