Членове на политическия съвет на ХРП ще проведат срещи със симпатизанти в Ловеч, Велико Търново, Свищов, Варна и Бургас.
Ако искате ХРП да посети вашия град или село, може да се свържете с нас на 0897 33 51 98 или на info@hrp.bg
Blog
В статията „Закон разрешава домашното образование“, публикувана във в.“Стандарт“, се акцентира основно на проблем със социализацията на децата, домашни ученици. Всеки, който има здраво дете, знае колко е трудно да го задържи дори за ден у дома, без да излиза, без да играе, без да комуникира с други деца, да не говорим за месеци изолация. Семействата, обучаващи децата си вкъщи, не са самотно живеещи отшелници. Те са обикновени семейства, преобладаващо живеещи в по-големите населени места, а децата им са като всички нормални деца по света. Ако срещнете домашен ученик, не само не бихте познали, че е такъв, но дори бихте го посочили като добър пример именно по отношение на поведението и степента на адаптация към различни ситуации.
Социализацията от своя страна е процес, при който индивидът придобива умения за интегриране в обществото, т.е. едно дете трябва да усвои умения да комуникира, да си сътрудничи и съдейства адекватно и пълноценно с околните, за да бъде способно да работи в и с различни колективи за постигане на различни цели. Училището обаче не може да съдейства за постигането на тази цел. Да го кажа ясно – в училищата не се случва социализация. Нещо повече – училището пречи процесът на социализация да протече успешно. По една проста причина. То е твърде далеч от реалния свят. В продължение на 11 години (това е всъщност целият осъзнат живот преди настъпването на зрелостта) децата се държат в изолирана, изкуствена среда, сред 50ина свои връстници, прекарвайки в нея 60 до 80% от активното си време. В живота си като възрастни обаче, те трябва да работят с много повече хора, на различна възраст, с коренно различно социално положение. Нещо, за което излизат от системата напълно неподготвени.
Така че, общественото безпокойство по отношение на социализацията на домашните ученици буди сериозно недоумение.
Не по-малко недоумение буди и въпросът защо родителите и децата, обучаващи се вкъщи трябва да доказват каквото и да било на държавната администрация? Тя, държавата и администрацията ѝ се издържат от данъците на гражданите, за да работят в тяхна полза и в защита на интересите им. Погледнато от тази, правилна гледна точка, държавата е онази, която следва да докаже на родителите, че училищата са безопасно място за техните деца и образованието, което получават в тях, е качествено. Вместо това, тя доказва как все повече не се справя, и това е видно най-малкото от всички действително външни оценявания, които се правят – като от PISA например.
Като допълнителен аргумент може да се изтъкне фактът, че в Конституцията на РБ са изброени изрично сферите на държавен монопол и образованието не е сред тях. Държавата обаче извършва фактически монопол над него. Частните училища са такива единствено по отношение на формата на капитала си, но не и като свобода на избор в образованието. Те са длъжни да покриват ДОИ, да бъдат външно оценявани от МОН и пр. Същият този неправомерен държавен монопол виждаме в законопроекта и по отношение на т.нар. домашно обучение – комисии към инспектората ще проверяват „нужната база у дома“, учениците ще бъдат сертифицирани само и единствено по стандартите на МОН, а какви още допълнителни условия, изисквания и контрол ще бъдат наложени тепърва предстои да видим, след разработването на съответните ДОИ.
Законодателят би следвало да си припомни, че няма монополни права и да признае за валидни международно признатите сертификати по същия начин, по който го прави с международно признатите дипломи, както и да избегне дискриминацията на българските граждани, каквито са домашните ученици, тъй като към днешна дата е силно затруднен достъпът им до българско висше образование, българска шофьорска книжка и др., достъпни за всеки с диплома от МОН, но без значение от покритието с реални знания.
На г-жа Брестничка бих искала да кажа, че е пълен оксиморон твърдението, че понякога родителите не знаят кое е добро за децата им, но че обществото винаги знае кое е най-добро за всяко дете. Обществото се състои от същите тези родители и ако те не могат да преценят, то обществото също не би могло.
Що се отнася до споделените обществени ценности – до вчера в обществото хомосексуализмът не беше нито нещо приемливо, нито нормално (беше обявено за болестно състояние от Световната здравна организация). Днес е. За добиване до същия приет от обществото статут в момента се борят защитниците на инцеста и педофилите. Все още не в България, но в ЕС. И нищо чудно утре те също да бъдат наложени като нормалност и ценност, вкл. чрез съответни закони. Това ще ги направи ли нормални и ще ги превърне ли в ценност? За обществото – може би. Но те няма да станат нито добри, нито правилни. Силно променящите се обществени ценности не могат и не следва да бъдат считани като меродавен критерий за възпитание. В противен случай в обществото ни ще се случват прекалено много хаотични експерименти, а индивидуалността и правото на свободно изразяване и съвест ще бъдат безвъзвратно изгубени.
В отговор на г-жа Такева бих изтъкнала, че в най-развитите страни от десетилетия домашното образование е законно и легално (съвсем не само в Австралия, както твърди г-н Александров и далеч не единствено поради затруднен достъп до училищата) и нито държавата, нито обществото, нито който и да било има проблем с тези семейства или техните деца. Което ще рече, че не се връщаме в 19в., а напротив тепърва ги догонваме. Разделението между богатите и всички останали го има и в момента – децата на богатите учат в частните училища. Ако г-жа Такева визира препоръките на Световната банка, то те не водят до никъде, тъй като всъщност именно така се работи отдавна в нашите училища – в класовете се следва темпото на най-изоставащите, а не на най-знаещите, и резултатите са повече от плачевни.
В заключение искам да обърна внимание на законодателите, че ако изобщо останат цитираните разпоредби в § 1, т. 1, б. „б“ и „в“ от законопроекта, то следва преди да се обявят нехуманното, унизителното отношение, наказанието или категории като опасност от увреждане на психическо, морално, интелектуално и социално развитие като причини за третиране на едно дете като дете в риск, да изключат субективния фактор в тяхното определяне, т.е. да се даде ясна и точна законова дефиниция на понятията и категориите, да се определи кой и как ще ги измерва и установява (например какво е социално развитие, кога е налице и как се установява наличието на опасност от увреждане на социално развитие, какво е жертва на наказание и т.н.). Всичко останало отваря широко вратата за произволна саморазправа от страна на държавната администрация със семействата.
Владислава Борисова,
член на ПС на ХРП
Гледайте видеото и дискусията по темата с участието на адв. д-р Виктор Костов в студиото на Нова ТВ, „Часът на Милен Цветков“ – начало на дискусията в минута 3:10
http://play.novatv.bg/embed?id=485101
Либертарианството е почти непознат термин в българската политика и култура. То е най-общо казано, политическа философия, която защитава минимална намеса на управлението (държавата) в личния и обществен живот. Поради крайният и тоталитарен социализъм, демонично натоварен и неотс
тъпващ позиции дори в условията на настоящата квазидемокрация, либератарианското мислене и политика са може би сред най-добрите политически решения за България.
Проблемът с крайното либертарианство, обаче, е следният. (На графиката вдясно: горе – либертарианство според другите; долу – според либертарианците б.а.)
Като християни ние вярваме, че светският управник има за задача да наказва лошите и да защитава добрите (вж. Римляни 13 в Новия Завет). Така поставена задачата веднага поставя и изискване управникът да има поне някакво отношение съм категориите добро и зло. Тези категории са валидни по отношение на единния и истинен Бог.
Когато праведните са на власт, людете се радват; Но когато нечестивият началствува, людете въздишат. Притчи 29:2
Когато нечестивите са на власт, беззаконието се умножава, Но праведните ще видят падането им. Притчи 29:16
Добро и зло, дефинирани по друг начин, освен по абсолютисткият начин, зададен ни от Библията и юдео-християнската традиция, са изкривени интерпретации на добро и зло.
Така наречената „държава”, с която сме свикнали след ранните години на 20ти век, е в голяма степен езическа мисловна конструкция, която няма способността да върши добро в същността си защото нейното предназначение е да се конкурира с Бога и в крайна сметка, да Го измести. Повечето от създателите на концепцията за „държава” – типажи като Русо и Хегел – са крайни атеисти или хуманистични идолопоклонници. Известен е приносът на Хегел към тоталитарната държава, която той нарича „Бог, който ходи по земята”. При подобни претенции от страна на държавата, можем да очакваме от нея само случайно да улучва да върши добро, доколкото то съвпада със съвестта на хората. Но като цяло нейната функция е на тоталитарно, бюрократично чудовище, дори в „демократични” условия.
Либертарианството, чиято визия е да се противи на голямата държавна бюрокрация, от друга страна не се ангажира с морални и вечни категории. За либертарианеца личната свобода изведена до крайност е най голяма ценност. Тази позиция е много полезна в случаите когато е на власт тираничен тоталитарен режим, на който трябва да се противодейства.
Но анархията, в която всеки е сам закон за себе си е също толкова тиранична и опасна, както анархията на тоталитарната „държава”. В този модел тоталитарната държава създава, измисляйки си нови „държавни” закони и морал, вън от дадените ни от Бога.
Християните (тези, които мислят и са ангажирани с политическо мнение и свидетелство) също предпочитат лична и политическа свобода. Особено свобода да проповядват и да се събират. Но общността е критично важна част от християнската вяра и практика. Ние сме индивидуални личности, но не можем един без друг. Христовото спасение и служение включва църковната общност, спасението е индивидуално, но има и общностен аспект. В общността моралните и духовни категории не са без значение. Тоест личната свобода минава през общностното признание и благо.
В обществото устроено на либертариански принцип има опасност от групова и лична тирания поради парцелиране на обществото до крайност. Тоест беззаконие на дребно, социално фрагментирано беззаконие. Тъй като само вътрешно свободния човек може да ползва свободата по отговорен начин, а мнозината поради греха не са такива, то либертарианството може да проработи само в едно праведно християнско общество.
В езическо и греховно общество приложението на либертарианската идея ще доведе до хаос и тирания на беззаконието на гражданско ниво. Тиранинът обаче няма да е управника, а обикновеният човек, тъй като ако всеки ще е закон сам за себе си, злите и нечестивите ще имат точно толкова свобода да бъдат зли и нечестиви, колкото добрите и примерни жители, които уважават другите. (Разбира се, не можем да не отбележим, че беззаконните човеци спокойно ползват голямата държава, за да се прикрият зад нея и да вършат злите си дела; така че това обрисуване на тиранията на анархията е само условно).
Така в едно либератрианско общество, в което отделната личност няма вътрешен морал и уважение към другите, добрите хора ще трябва да добавят още една функция в живота си – самоотбраната.
Принципно тази функция се пада на светския управник. Неговото служение не е да преразпределя блага или да се занимава със здравеопазване и благотворителност. Основните задачи на управника са мир и справедливост. Казано другояче той воюва и наказва, за да осигури мир и справедливост. В тоталитарния модел светският управник не е такъв, а тоталитарна самообожествяваща се държава. Самият управник се превръща в престъпник, който има нужда някой да го овладее. Поради отхвърляне на Божието слово и Божият стандарт.
В този смисъл – на тотална и неефективна държава, която издържа мързеливи търтеи-държавни чиновници – по-добрата алтернатива е либертарианският, или близък до него модел. Поне е ясно, че управникът го мързи и е неспособен и така ще му се дължат минимални данъци, с цел средствата да останат у хората, за да се мобилизират за производство, семеен живот и самоотбрана. Тези нужди са така формулирани, тъй като едни в либертарианството ще се чувстват свободни да пушат марихуана, а други ще ползват свободата си да се образоват и да се въоръжават; за да се защитят от безделника, който пуши, и е свободен, но не произвежда и кара по магистралата в зиг-заг. Така добрите и учените ще успеят, а злите и глупави ще се провалят. Единственият проблем на тази утопия е, че в реалността провалилите се зли и глупави винаги имат нуждата успелите и умни да почувстват болката им.
Християнската гледна точка е ясна: свободата в политически план се състои в овладяване на злото. Либертарианството не разпознава добро и зло в същинския им смисъл – Бог казва кое е добро и кое – зло. За християнина политическата система е без значение, ако управляващите са праведни, демокрация, република или монархия нямат значение. Божието царство расте и напредва в този свят независимо и именно защото не е от този свят, и не е обвързано с ограниченията на последния.
Но обществото с много истинска лична свобода не е либертарианското а християнското.
Църквата е богочовешка организация, която в своя неинституционален и неполитизиран вариант буквално носи стандарта на Божието царство на земята (църквата, сборът от вярващи християни, не е Божието царство, както много често грешно твърдят богослови и лаици). Личната свобода на новородения християнин е благородна, защото търси единствено доброто на другите и прогласяване на Божието спасение и добрина.
Личната свобода на грешния човек всъщност е опасна. Защото човешката природа е покварена от греха и злото. Злият човек иска да реализира своята свобода, но за сметка на другите. Добрият човек упражнява свободата си, не като отнеме тази на другия.
Лорд Актън, каза великата своя фраза, която повтаряме и до днес: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно”. Именно тази фраза е осъждението както за държавните тирани, тоталитарните режими, така и за поддръжниците на АБСОЛЮТНАТА лична свобода. Крайният, радикален и безкомпромисен индивидуализъм е точно толкова тиранична и нечовешки безумна доктрина, колкото и тоталитарно-корпоративния държавен режим. (Разбира се има пробойна в сентенцията на Актън – Бог има абсолютна власт, но тя в никакъв случай не Го покварява, а е израз на Неговата любов и справедливост.)
Какво по-тиранично можем да намерим от напускане на разума и предефиниране на собствения си пол, съгласно вътрешните си чувства? И настояването под предлог за равенство и справедливост това безумие да бъде превърнато във всеобщо задължително държавно защитено право?
Свобода в хаоса на безмерното и безбожно индивидуално безхаберие е точно толкова невъзможна колкото в социалистическия общностен тоталитаризъм. Свободен е само този човек, който може отговорно до носи бремето на свободата. Библейски приета, и според нас доказана житейски, постановка, е че най-тежкото робство е това на греха и заблудата. То е като тежък кошмар, от който не можеш да се събудиш и дори в съня си се съмняваш, че има изход. Така, както прекалено контролиращата държава няма друга същност, освен тирания, тъй като изземва божествени функции и налага изкривената си по този начин същност на всички, така тираничен може да се окаже и либертарианския модел.
Джон Адамс, един от така наречените „отци” на американската нация, твърди, че високо уважавана американска конституция е приложима само сред хора (народ), които имат религиозни ценности. Тоест имат задръжки, уважение към другия, и могат да се самоуправляват. За съжаление съвременните леви тенденции, не, политически ветрове, които тресат Америка са само тъжно доказателство за неговите думи.
За хората на Изтока, като тези в България, излизащи комунизма и все още живеещи под неговата сянка, по-лошо няма да стане. Затова либертарианският експеримент, разбира се подкрепен от една консервативна партия основана на християнските ценности, може да гарантира стабилизиране на политическата обстановка. А защо не и така лелеяното индивидуално и национално възраждане?
Все пак свободният човек може да се асоциира с други разумни свободни хора и да неутрализира вредния тираничен ефект на хаоса на безкрайното самоопределяне на индивида. Робът на тоталитарната тирания, от друга страна, винаги ще бъде пушечно месо на елитарните социални инженери, без да го разбира. Българите имат качества за първото (да са свободни), но трябва да се отърсят от второто (да са роби). Разбира се, съгласявайки се с Адамс, няма как свободният българин да стане такъв без да премине през покаяние и прошка на греховете, съгласно новозаветните писания. А това е задача, в която политикът не може да реализира, а само да съработничи на Главния Предприемач.
Все пак ние можем да си представяме, че народът управлява, но истината е много по-различна.[1]
А царството и владичеството, и величието на царствата, които са под цялото небе, ще се дадат на людете, които са светиите на Всевишния, Чието царство е вечно царство и на Когото всичките владичества ще служат и ще се покоряват (Даниил 7:27).
Господ ще те утвърди като свет народ за Себе Си, според както ти се е клел, ако пазиш заповедите на Господа твоя Бог и ходиш в Неговите пътища; И всичките племена на света ще видят, че ти се наричаш с Господното Име, и ще се боят от тебе (Второзаконие 28:9-10)
И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи. И чух като глас от много народ, и като глас от много води, и като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, Всемогъщият, царува (Откровение 19:5-6).
Виктор Костов е адвокат, доктор по философия и богослов. Председател на Християнреформистка партия. Издател и главен редактор на сайта за свобода на съвестта, религията и словото Свобода за всеки.
[1] Steven Palmquist. Biblical Theocracy: A Vision оf The Biblical Foundations For a Christian Political Philosophy http://staffweb.hkbu.edu.hk/ppp/bth/bth3.html
Оригиналната статия, може да видите тук: http://viktorkostov.wordpress.com/2014/10/20/настъплението-на-тоталитарната-държ/
Настъплението на тоталитарната държава в България срещу свободите и частната собственост на гражданите продължава с усилени темпове. След въвеждане на драконовското ограничение на личната свобода в икономическо отношение – ограничаване на разплащанията в брой над определена неголяма сума преди няколко години – наред е пълният контрол над вашите банкови сметки.
Предлогът е борба срещу тероризма и „изпирането на пари“. Бруталното погазване на фундаментали човешки права на личен живот и неприкосновеност на личността се съдържа в даването на достъп до банкови сметки и трезори на държавни органи, очевидно без нужното разрешение от независим съд. Държавата планира да създаде единен национален регистър, който полицаите ще могат да провервят все едно, че проверят собствените си сметки:
Информацията в регистъра няма да съдържа данни за размера на сумите и движението по сметките. Достъп до него ще имат служители от оперативните служби, разследващите органи и прокуратурата, пряко ангажирани с работа срещу изпиране на пари, както и Национална агенция по приходите.
Както казахме от споменатата информация става ясно, че няма НИКАКЪВ ВЛАСТОВИ ИЛИ ГРАЖДАНСКИ КОНТРОЛ над свободния достъп на тайната полиция, прокуратура и данъчни до сметките на хората. Това означава, че властимащите, в зависимост от своите политически и идеологически интереси ще могат да се разправят със своите опоненти като ги унищожат финансово. Или просто недобросъвестни данъчни ще имат възможността да изнудват жертвите си – данъкоплатци с информация, която ще е удобно на разположение на първите.
Познайте дали при срастването на престъпния свят и големите пари с държавния апарат някой истински перач на пари ще пострада от тази нова тоталитарна схема.
В беззаконнова държава като българската, доказала злоупотребите с власт преди комунизма и много след него, това е поредната лоша новина за обикновените българи и за малкото им оставаща свобода.
Източник: http://www.pariteni.bg/index.phtml?tid=40&oid=119061
Оригиналната статия, може да намерите тук: http://viktorkostov.wordpress.com/2014/10/08/скандалът-с-евангелските-пастори-куп/
От репортажа на НТВ не става ясно кои точно са другите пастори, правили опит да търгуват с гласове за последните избори, проведени на 5ти октомври 2014, въпреки твърденията в пресата за множествено число (Дневник –http://www.dnevnik.bg/izbori2014/2014/10/01/2390713_evangelistki_curkvi_sa_v_shema_za_kupuvane_na_glasove/).
Но ако пастор Александър Тодоров, познат като Сашо Хлебаря, е бил заловен поради доста пошлия му подход къметичните и законови ограничения за „продажба” на политическа съвест, то определено стремежа на евангелските църковни организации да участват в политическия процес, с цел влияние върху светската власт не е добра идея. Въпросът който стои е дали в този опит за политическо влияние църквата и християните влияят на политиката (за да я направят по-честна, по-отворена, по-насочена към служене, а не към доминиране над хората) или играчи като Сашо Хлебаря ползват светската политика за да си купят влияние в църквата, продавайки гласовете на пасомите си.
Да обясним. Александър Тодоров има влияние в ромските църкви в Самоков. Когато имаш влияние над хора, ти си техен ръководител. Напоследък придобилата гражданственост дума е „лидер”. Тъй като съвременната политика изисква да имаш множества зад себе си, Сашо решава, че може да влияе и в избора на светска власт. Но защо да дава нещо безплатно (тоест влиянието си сред ромите-евангелисти), като може да го продаде? А и защо да не го продаде, след като ромите са бедни и имат нужда от пари? Макар и тези пари да са цената на тяхната политическа съвест.
Мога да бъда обвинен, че защитавам тезата църквата да страни от политиката, но това не е така. Напротив, църквата има легитимно и дори критично важно място в обществото. Ето защо и хората, които ходят на църква би трябвало актвино да се включат в обществения дебат, включително и в политическия такъв. Но обсъжданият тук злополучен пасторски пример не е модела, който визирам за
„участие на християните в политиката”.
На първо място, Сашо Хлебарят, е олицетворение на обърнатия подход на отношенията църква-държава в посткомунистическия период. Вместо църквата да влияе на обществените процеси с пророческото си виждане за Божиите стандарти и християнската етика, държавата, все още под формата на посткомунистическо изчадие на атеистичния тоталитаризъм, с някои демократични характеристики, влияе на начина на мислене и дейност на църквата. (В този случай говорим за евангелистката църква.)
Защо Сашо вкарва политиката в църквата като продава нещо, което всъщност не може да продаде – политическата съвест на хората? По една проста причина. Като евангелски ръководител той е навикнал да не зачита личната съвест и вярата на хората, пасомите, за които би следвало да душегрижителства. Едно възможно обяснение е, че себепредставата на Божия служител очевидно е еволюирала от служител на Бога и респективно – на хората, към наместник, който владее умовете, волята и политическия избор на простолюдието.
Търговията в храма за този пастор очевидно е начин на мислене и начин на служене. Подобен манталитет обаче не само не е осъждан от вярващите, а на практика те го подкрепят (говорим за подопечните вярващи на изобличения пастор). Ако имаше истинска обратна връзка относно търговския нюх на пастора …, то нямаше дасе стигне до положение, в което невярващата телевизия да учи на морал и праведност духовния водач.
Но фактите са разстърсващи – ето цитат от чисто меркантилното изопачаване на библейски текстове, което Сашо е приел да сподели с църквата, с цел да реализира политическо влияние и парична печалба (цитирани в новинарския сайт Дневник):
„В неделя сме на избори и Бог ще ни посочи правилния път, правилната партия, която ще ни даде по-добър живот. Радвайте се, вече знаем за кого да гласуваме! Гласувайте за нашата нова партия и ще ви се помогне! Дайте гласа си и ще ви се даде!“
Можем да обвиним журналистите в склоняване към престъпление. Но толкова лесно ли е да бъде съблазнен един вярващ християнски водач? Всъщност всяко едно падение е постепенен процес, а не внезапна катастрофа. Фактът, че пастор Тодоров е местен общински съветник от коалиция ДПС-Евророма, където ДПС е точно същата партия на етническо-религиозна основа, защитаваща интересите на българските турци и оттук недалечна на исляма, вече е красноречив за качеството на житейските избори на християнския(?) пастор.
Християнството е вяра, която освобождава личността във вечен и временен план. Вярващият е отговорен вече не пред страстите си и свободен да греши, но е отговорен пред Бог и неговия стандарт. Когато обаче пасторът възприема своето служение и влиянието което има над хората като най-важното на света, и започне да възприема ръководната си роля като по-важна от тази на Спасителя, тогава съвсем естествено е той да счете, че съвестта на хората принадлежи на него, а не на Господ Исус Христос.
На второ място, не бива да пренебрегваме етническия произход и подход на този евангелистки пастор. Циганската култура има своите основополагащи характеристики, които в много случаи биват осветени и променени от влиянието на Библията и вярата в Бога. Но за нерадост много често се случва така, че културата е тази, които модифицира библейското послание, за да стане то удобно на културно обособените вярващи.
Тоест вместо Бог да променя ромите, ромите нагаждат Божието откровение според своите навици.
За отбелязване е, че този феномен на нагаждане на Библейското учение не е само ромски патент. Такава е човешката природа и в най-ретроградни и в най-напреднали общества този проблем винаги е стоял пред църквата. Разбира се ромския манталитет, поставен в християнски евангелистки условия и непроменен от библейската етика не е извинение за поведението на Сашо Хлебаря. Ще отбележим, че подаването на оставка е правилна постъпка. Но дори от този принципно разумен акт, който би трябвало да е акт на покаяние, Сашо вади дивиденти. Фактът, че се насърчава себе си колко „мъжки” е постъпил с оставката в същото време говори именно за неотменното присъствие на това, което наричаме „ромски манталитет” – огромно самочувствие, често непокрито с нужния морален и умствен „багаж”.
Защо пастор Александър се е решил да продаде нещо на практика непродаваемо (как можеш да продадеш нещо, което не е твое!?) – политическия вот на други хора? Отговорът е двузначен. На първо място, защото Сашо счита, че той е собственик на съвестта и вярата на тези хора. Той е убеден, че има такова влияние над тях, че е толкова завладяващ и харизматичен, че каквото им каже, те това ще направят. Той е техния Месия.
На второ място виждаме силата на мамона в мотивацията и действията на пастора. Парите са власт и влияние. И ако аз имам влияние над душите и умовете на пасомите, а ти го искаш за твоите политически цели, това ще ти струва пари! Разбира се, увъртанията на пастора, че парите били за благото на бедните роми е сълзлива история за заблуда на противника. Ако го беше грижа за благото на ромите, пасторът щеше да проповядва Божието слово и да ги учи на етика, честност и морал, а не чрез неетични и дори престъпни действия да използва немотията им за свои цели. Разбира се, някой веднага би казал – толкова обича пасомите си, че е готов и престъпление да извърши, само те да се облагодетелстват! Ние сме вярващи разбира се, но точно на подобна мотивация за себеоблагодетелстване няма как да повярваме.
Примерът на пастор Тодоров не бива да е стандартът, за който се сещаме, когато говорим за участие на християните в политиката. За съжаление, мнозина църковни водачи
дори да не са продали гласовете на пасомите си за пари
имат подобен манталитет на този на Сашо Хлебаря – „ние притежаваме душите на хората, защото се „грижим” за тях, колко му е да им кажем как да гласуват”. Ако тази моя констатация е истинна дори само донякъде, то връзката между
църковно лидерство и политически тоталитаризъм не е много далечна.
Църквата, християните, са сол и светлина на света; стандарт за морал и етика. Но ако светлината им е тъмнина, то каква ще е тъмнината им? И ако солта е безсолна, кому е нужна такава в и без друго блудкавият политически свят на антигерои в българската политическа сцена?
Мнозина вярващи днес твърдят, в унисон с остатъчното мислене от тоталитарния атеизъм, че християнството не трябвало да участва в политиката. Опасността била да не се размие евангелието, което е абсурден аргумент. Как може да се размие нещо, което е стандартът за всичко друго? Защо Бог да няма територия в политическия процес, при положение, че от Него произхожда всичко, цялата вселена, човекът и дори концепцията за власт, и управление? (Разбира се никой не може да ограничи влиянието на Бог в политическия процес, въпросът е по-скоро за персоналното участие на християните в него). Защо безконтролният егоизъм и престъпната себичност да бъдат оставени да владеят над народа, а не хора, които държат на принципа на Христос „прави на другите така, както сам искаш на теб да правят”? Нима църквата няма пророческа роля в управлението? Или трябва да се съгласим тя да бъде само благотворителна организация, която да запълва дупките на държавните „социални грижи”?
Един от отговорите лежи в инцидента с пастора от Самоков. Той доказва, че някои пастори, които не са премислили добре значението на библейското учение на Христос за връзката и разликата между Бог и кесар, имат за цел по-скоро да вкарат политиката в църквата, отколкото да влияят на политиката с християнското послание.
Докато християните не осъзнаят тази грешна посока на мислене, инциденти като описания тук ще изобилстват в ежедневието на хората, чийто призив е да просвещават другите с доброто и с евангелието, включително и в политиката. Това, което спасява донякъде положението е, че НТВ не може да прати репортери със скрити камери навсякъде, където църковното лидерство има нужда от дисциплиниране относно търговията с политическо влияние в Божия храм.
Правата запазени © 2014. Препечатване само с изрично разрешение.
За такова пишетe на editor@center-religiousfreeom.com
Адв. д-р Виктор Костов е председател на ХРП, издател на сайта Свобода за всеки и правозащитник адвокат на редица евангелски пастори в дела в защита на свободата на вярата, съвестта и традиционното семейство.
Началото е около 56 минута на видеото.
Адв. Виктор Костов, Нова ТВ, коментар на изборите и купуването на гласове.
От Явор Костов
Ако думите на Честъртън, че „деспотизмът е уморена демокрация“ са верни, то те могат да са едно от възможните обяснения защо българинът е така склонен да предаде и то толкова лесно част от свободата си в замяна на фалшивата сигурност и удобство, предлагана му от тоталитарния квази-демократичен елит. Новите (стари) управляващи, в лицето на професор Емилия Друмева, съветник по изборните въпроси на премиера Близнашки, предявяват своите авторитарни претенции към узурпирането на свободната воля на гражданите в името на улесняването на демократичното състезание, наречено „избори“.
В централната емисия „По света и у нас“ от 21-ви октомври 2014 година, г-жа Друмева зави, че няма конституционни и технологични пречки за въвеждането на електронно гласуване, стига освен законова рамка да се намери и политическа воля за това. За целта е необходимо въвеждането на електронна идентичност на всеки български гражданин при бъдещата подмяна на документите за самоличност. Съветничката на премиера уточни, че след две години ще трябва да имаме нови лични карти, което ще е предпоставка за задействането на процеса. Г-жа Друмева вижда изпълнението на грандиозния проект като издаването на мултиплатформена лична карта. В нея ще се съдържат шофьорската ни книжка, здравната ни карта, електронната ни идентификация, а защо не и още друга, изцяло лична информация. Другата възможност ще е носител с отделна електронна идентификация. Визионерката обобщи, че това е въпрос на технология, но пропусна да отбележи, че би могло да бъде и приоритет на личния избор и вътрешното убеждение на гражданите, които тя вижда като маса безгласни роби, нямащи нищо против да предоставят личните си данни на всеприсъстващия държавен апарат. Политическа воля явно има, но политичeски морал, който да подскаже, че боравенето с лични данни би могло да доведе и до злоупотреба с тях очевидно отсъства.
Професор Друмева и другите като нея са оптимисти, че това нововъведение ще приобщи в голяма степен младото поколение българи, които най-често са във виртуалното пространство и ще спести стотици километри до урните на българите в чужбина. Те обаче пропускат да разберат, че независимо дали го признават или не, хората имат правото на свобода и лично пространство, които със сигурност са по-значими ценности от демократичните процедури и съвсем не произтичат от държавата и нейната политическа воля.
„Уморената демокрация ражда деспотизъм“ и както твърди Хърбърт Шлосбърг „… линията между прекомерното възхищение пред човешките институции и идолопоклонството е твърде фина, за да рискуваме да се заиграваме близо до нея“.
От Явор Костов
Съществуването на улики, доказващи наличието на прогресивно разпространяващо се умопомрачение всред политическата класа в България, бе илюстрирано с демонстрираната воля на ключови партийни лидери за промяна в изборния закон с цел въвеждане на задължително гласуване. Колелото на двадесет и пет годишната квази-демокрация се завъртя и взехме, че се цопнахме в онова още по-далечно тоталитарно историческо блато, в което гласуването пак беше под строй, а свободата – под ключ.
Твърдението, че въпросният механизъм за мотивиране за участие в избори ще повиши избирателната активност и оттук новата власт ще придобие по-голяма представителност, звучи сякаш логично и по всичко личи, че среща не малки обществени симпатии. Положителната нагласа на голяма част от хората идва най-вече от това, че ако процентът на изборната активност се повиши, то ефектът от купения и етническия вот ще бъде, ако не никакъв, то поне незначителен.
В този начин на мислене обаче съществува проблем, изначален за всеки, който цени свободата и достойнството си като ценности, дадени му още с раждането. В тях се съдържа правото на свободния човек да гласува или не съгласно своята съвест, начин на мислене, ценностна система. Когато държавата те кара да дадеш своя глас за някого, когото не разпознаваш като изразител на твоите идеи, то не можем да говорим за демократично деяние, а за криминално. Това е идеологическо изнасилване.
Ако избраните от нас държавници твърдят, че уважават тези, от чиито глас зависят, то нека не се държат снизходително и нека се насилят да убеждават симпатизантите си, а не да ги принуждават. В противен случай гражданските ни права за пореден път ще се изродят в държавно наложени задължения. При такъв неподправен терор не е необходимо да си гений, за да се сетиш за една от съществените причини за емигрантската буйна река, извираща от България.
Когато говорим за задължително гласуване, изниква и един друг основен въпрос – какво ще стане с държавните субсидии за партиите, като се има предвид, че процентът гласували за основните партии вероятно ще се вдигне значително? Държавната хазна, пълнена от хора, голяма част от които не възприемат идеите на парламентарно представените партии (това се доказа и с изборната активност на последните избори), ще трябва да се изръси за това да ги финансира.
Оттук следва, че големите партии имат пряк финансов интерес от това да заставят посредствената човекоединица, наречена български гласоподавател, да се раздели със своя вот под строй. Един глас – един лев. Добър бизнес климат за народните избраници се очертава на хоризонта. Бизнес, в който вие сте разменната стока, която няма право да се въздържи от мнение, дори когато това е нейното мнение.
Ето защо гласуването под строй води до това свободата да е под ключ. Надеждата е, че докато съществуват хора, които са прегърнали отчаяно простичкото желание да не се разделят с разсъдъка си, независимо, че са поставени в политическа среда, все по-податлива на признаците на лудостта, все още има шанс за България.
Християнската гражданска организация, „Нова тера”, подкрепена от над 30 европейски неправителствени организации състави документ, който предлага на кандидатите за депутати в европарламента. Онези от тях, които го подпишат се ангажират в случай, че бъдат избрани да защитават и популяризират следните ценности:
1. Защита правото на живот
2. Защита на семейството като законен съюз между един мъж и една жена
3. Свобода на мисълта, съвестта и религията
4. Уважаване свободата на личността
5. Защита правата на родителите да образоват и възпитават децата си
6. Здравеопазване за всеки гражданин
7. Борба срещу преследването и дискриминацията на религиозен признак
8. Справедливо решаване на въпросите на бедността и на социалните ограничения
9. Осигуряване възможности за младите хора
10. Подкрепа на гражданското общество
CitizenGO стартира европейска петиция за залога „Reset Европа!“
Приканваме Ви да подпишете, разпространявате и промотирате петицията, така че тя да достигне до най-много хора, включително и до кандидатите за евродепутати.
Документът на „Нова тера“, както и вече подписалите го кандидати за европалрамента можете да видите тук.
Документът на български език е на същата страница, малко по-надолу, може и директно да го видите тук.